Тази система израства от Упанишадите, които представляват връх на Ведите, и затова тя се нарича Веданта, или край на Ведите. Веданта е събрала ведно всички философски мисли, разпръснати из Упанишадите. Нейните основни положения са изложени в Брахма-сутра на Бадараяоа, която систематизира учението на Упанишадите, и в коментарите към тези сутри, съставени от по-късни автори, в това число от добре известните Шанкара и Рамануджа. От всички индийски системи Веданта – особено в изложението Ј от Шанкара – оказва най-голямо влияние върху индийския живот и продължава да съществува в една или друга форма в различни части на Индия.
В един от химните на Ргведа се среща идеята за съществуването на една върховна личност, Пуруша, която пронизва цялата вселена и все пак се намира извън нея. Всички обекти на вселената, одушевени и неодушевени, простите хора и светците, се изобразяват тук в поетична форма като части от върховната личност. В Упанишадите това единство на всичко съществуващо намира израз в концепцията за единната безлична реалност (сат) или в концепцията за единната душа, единния Брахман (всички тези понятия се употребяват като синоними). Светът, се казва в Упанишадите, води началото си от тази реалност, основава се на нея и се връща към нея при своето разрушаване. Реалността на множеството отделни обекти, възприемани във вселената, се отрича и се утвърждава тяхното единство в единната реалност. Всичко е бог. Душата е бог (аям атма брахма). Няма множественост. Тази душа, или бог, е реалността (сатя); тя е неограничено знание (джпана) и блаженство (ананда).
Шанкара интерпретира Упанишадите и Брахма-сутра в духа на чистия, ярко изразен монизъм. Бог е единна реалност не само в смисъл, че няма нищо друго освен бог, а и в смисъл, че даже в бога няма множественост. Отрицанието на множествеността, единството на душата и бога, твърдението, че с познанието на бога се познава всичко, и други подобни възгледи, които можем да намерим в Упанишадите – всичко това
, задаващо общия тон, с който е проникнато учението на Упанишадите, не може да се обясни логично, даже и да повярваме в съществуването на много реалности в бога. Наистина, в някои Упанишади се говори за сътворяването на много неща от бога (Брахман) или от душата (Атман). Но в други Упанишади и даже във Ведите творението се приравнява към илюзията, вълшебството. За бога се говори като за илюзионист, сътворил света чрез магическа сила, наричана мая.
Затова Шанкара смята, че като признаваме съществуването само на една реалност, ние трябва да обясним света не като реално творение, а като видимост, която бог предизвиква в нашето въображение чрез необяснимата сила на мая. За да се направи концепцията за мая по-разбираема за обикновения читател, той я обяснява, сравнявайки я с илюзиите, срещани във всекидневния живот, когато например връвта изглежда като змия, или някаква блестяща повърхност – като сребро. Във всички случаи на такава илюзия е налице субстрат, реалност (връв, блестяща повърхност), която вследствие на нашето незнание за субстрата ни изглежда, поради наслагването на същности, като нещо повече – змия или сребро. По подобен начин може да се обясни възприятието ни на обектите на света. Ние възприемаме много обекти в единния Брахман вследствие на нашето незнание (авидя), което скрива от нас реалния Брахман и го кара да изглежда като много обекти. Когато фокусникът по време на представлението илюзорно прави от една монета много монети, то от гледна точка на фокусника причината за това е неговата магическа сила; от наша гледна точка причината за възприеманите от нас много монети се състои в нашето незнание за тази една реална монета. Прилагайки тази аналогия към явленията от външния свят, можем да кажем, че дадените явления се раждат от магическата сила на мая, съдържаща се в бога, а също и от нашето незнание. Мая и незнанието в този случай са две страни на едно и също явление, разглеждано от две различни гледни точки. За мая също така може да се каже, че тя е причината на незнанието (авидя или аджпана). За да не се остава с впечатлението, че теорията на Шанкара не е в състояние да защити позициите на чистия монизъм, доколкото тя допуска съществуването на две реалности – бог и мая, Шанкара посочва, че мая като сила на бога се различава от бога не повече, отколкото силата на изгарянето от огъня. Затова тази теория на Веданта не е дуализъм, а монизъм, недуалност (адвайта).
Но даже и в този случай нима бог в действителност не притежава силата на съзиданието? На този въпрос Шанкара отговаря така: докато ти вярваш в явленията от външния свят, ти гледаш на бога чрез света – като на негов творец. Но щом узнаеш, че този свят е само видимост, че в действителност нищо не е сътворено, ти преставаш да мислиш за бога като за творец. За този, който не се лъже от изкуството на вълшебника и не се поддава на неговите трикове, вълшебникът престава да бъде вълшебник и губи магическата си сила. По същия начин за тези малко хора, които не виждат в света нищо освен бога, той престава да бъде притежател на мая, на силата, създаваща привидност.
Като има предвид това, Шанкара посочва необходимостта да се разграничават две гледни точки: обикновена, емпирична (вявахарика) и трансцендентна, висша (парамартхика). Първата е гледната точка на непросветените лица, разглеждащи света като нещо реално. На тази гледна точка се крепи цялата практика на нашия живот и затова тя справедливо трябва да се нарече практическа (вявахарика). От тази гледна точка светът изглежда реален, а бог – всемогъщ и всезнаещ творец, вседържател и разрушител. По този начин бог изглежда като притежаващ много свойства (сагуоа). В този смисъл Шанкара нарича бог Сагуоа-Брахман, или Ишвара. От тази гледна точка Азът изглежда ограничен от тялото, което се държи като смъртно Ego (ахам).
Втората, висша гледна точка (парамартхика) принадлежи на просветения, който е разбрал, че светът е само видимост и че не съществува нищо друго освен бог. От тази гледна точка светът е нереален, бог престава да се разглежда като творец или като притежател на такива свойства като всезнание и всемогъщество. Бог се схваща като единен – без каквито и да е отличителни особености, без каквито и да било свойства. Бог от тази метафизическа гледна точка (парамартхика-дршти) е неопределим и няма отличителни признаци. Той е Ниргуоа-Брахма. Тялото също трябва да се признае за видимост, и нищо не отличава душата от бога.
До тази метафизична гледна точка може да се стигне само при условие че се отстрани незнанието (авидя), поради което само и съществува илюзията за реалното съществуване на космоса. А това може да се осъществи само чрез овладяването на знанията, дадени от Веданта. Необходимо е да установим контрол над сетивата и ума, да се откажем от всички привързаности към обектите, като осъзнаем техния преходен характер, и горещо да възжелаем освобождението. Веданта трябва да се изучава под ръководството на просветен учител, като при това изложените от нея истини се усвояват чрез постоянен размисъл и съзерцание. Когато ученикът стане достоен, учителят ще му каже: „Ти си Брахман“. Тогава ученикът трябва да мисли за това дотогава, докато не започне пряко и постоянно да осъзнава истината: „Аз съм Брахман“. Това и ще бъде съвършената мъдрост или освобождението от зависимостта. И макар че такава мъдра и освободена душа все още продължава да се намира в тялото и в света, те повече не я сковават, доколкото тя не ги смята за реални. Такъв човек живее в света, но не е зависим от него. Няма привързаност, няма илюзии, които да влияят на неговата мъдрост. Душата се избавя от илюзорните идеи, отделящи я от бога; тя се освобождава също от всякакво страдание. И доколкото бог е блаженство, такова става и освободената душа.
Тези учения на Веданта се интерпретират и развиват от Рамануджа по един различен начин. Той смята, че бог е единствената реалност; негови части са различни, лишени от съзнание (ачит) материални обекти, а също и имащите съзнание (чит) души. Бог притежава всички висши добри качества, от рода на всезнанието и всемогъществото. Бог сътворява света на материалните обекти (ачит) от вечно намиращата се в него материя, както паякът плете паяжината си, като я извлича от собственото си тяло. Душите се схващат като атомистични (аоу) субстанции, които съществуват вечно. По своята природа те са надарени със съзнание и самопознание. Всяка душа в съответствие с кармата си е надарена с материално тяло. Зависимостта на душата означава, че тя е заключена в дадено тяло. Освобождението означава пълно разединение на душата от тялото. Причината за зависимостта е карма, идваща от незнанието. Душата се отъждествява с тялото поради непознаването на своята истинна природа и защото се държи така, като че ли е тяло. Тя страстно желае сетивните удоволствия. По този начин тя се привързва към земното, и силата на тази привързаност става причина за нейното прераждане. Незнанието се отстранява чрез изучаването на Веданта. Човек стига до знанието, че неговата душа е различна от тялото, че тя в действителност е част от бога, или Брахман, от когото зависи нейното битие. Безкористното изпълнение на задълженията, предписвани от Ведите, разрушава натрупаните сили на привързаността, т.е. кармите, и помага да се овладее съвършеното знание. Бог трябва да се разглежда като единственият достоен обект на любовта, необходимо е постоянно да се мисли за него и да се покоряваме на неговата воля. На бог е угодна предаността, и преданите той освобождава от зависимостта. След смъртта си освободеният никога няма да се прероди. Освободената душа става подобна на бога, защото както и самият бог тя има чисто съзнание, свободно от несъвършенства. Но тя не става идентична с бога, доколкото крайното не може никога да стане безкрайно.
Според Рамануджа макар и бог да е единствената реалност и да не съществува нищо друго освен бога, все пак в него се намират много реалности. Сътвореният свят и създадените обекти са също толкова реални, колкото и бог. Поради тази причина това учение не може да се нарече последователен монизъм – адвайта, тъй като то е учение за Единния, ограничен от наличието на много части, т.е. ограничен монизъм – вишишта-адвайта. Бог, притежаващ надарените със съзнание души и лишената от съзнание материя, е единствената реалност.
Ведите са четири сборника-Риг-Веда,Яджур-Ве
В един от химните на Ргведа се среща идеята за съществуването на една върховна личност, Пуруша, която пронизва цялата вселена и все пак се намира извън нея. Всички обекти на вселената, одушевени и неодушевени, простите хора и светците, се изобразяват тук в поетична форма като части от върховната личност. В Упанишадите това единство на всичко съществуващо намира израз в концепцията за единната безлична реалност (сат) или в концепцията за единната душа, единния Брахман (всички тези понятия се употребяват като синоними). Светът, се казва в Упанишадите, води началото си от тази реалност, основава се на нея и се връща към нея при своето разрушаване. Реалността на множеството отделни обекти, възприемани във вселената, се отрича и се утвърждава тяхното единство в единната реалност. Всичко е бог. Душата е бог (аям атма брахма). Няма множественост. Тази душа, или бог, е реалността (сатя); тя е неограничено знание (джпана) и блаженство (ананда).
Шанкара интерпретира Упанишадите и Брахма-сутра в духа на чистия, ярко изразен монизъм. Бог е единна реалност не само в смисъл, че няма нищо друго освен бог, а и в смисъл, че даже в бога няма множественост. Отрицанието на множествеността, единството на душата и бога, твърдението, че с познанието на бога се познава всичко, и други подобни възгледи, които можем да намерим в Упанишадите – всичко това
, задаващо общия тон, с който е проникнато учението на Упанишадите, не може да се обясни логично, даже и да повярваме в съществуването на много реалности в бога. Наистина, в някои Упанишади се говори за сътворяването на много неща от бога (Брахман) или от душата (Атман). Но в други Упанишади и даже във Ведите творението се приравнява към илюзията, вълшебството. За бога се говори като за илюзионист, сътворил света чрез магическа сила, наричана мая.
Затова Шанкара смята, че като признаваме съществуването само на една реалност, ние трябва да обясним света не като реално творение, а като видимост, която бог предизвиква в нашето въображение чрез необяснимата сила на мая. За да се направи концепцията за мая по-разбираема за обикновения читател, той я обяснява, сравнявайки я с илюзиите, срещани във всекидневния живот, когато например връвта изглежда като змия, или някаква блестяща повърхност – като сребро. Във всички случаи на такава илюзия е налице субстрат, реалност (връв, блестяща повърхност), която вследствие на нашето незнание за субстрата ни изглежда, поради наслагването на същности, като нещо повече – змия или сребро. По подобен начин може да се обясни възприятието ни на обектите на света. Ние възприемаме много обекти в единния Брахман вследствие на нашето незнание (авидя), което скрива от нас реалния Брахман и го кара да изглежда като много обекти. Когато фокусникът по време на представлението илюзорно прави от една монета много монети, то от гледна точка на фокусника причината за това е неговата магическа сила; от наша гледна точка причината за възприеманите от нас много монети се състои в нашето незнание за тази една реална монета. Прилагайки тази аналогия към явленията от външния свят, можем да кажем, че дадените явления се раждат от магическата сила на мая, съдържаща се в бога, а също и от нашето незнание. Мая и незнанието в този случай са две страни на едно и също явление, разглеждано от две различни гледни точки. За мая също така може да се каже, че тя е причината на незнанието (авидя или аджпана). За да не се остава с впечатлението, че теорията на Шанкара не е в състояние да защити позициите на чистия монизъм, доколкото тя допуска съществуването на две реалности – бог и мая, Шанкара посочва, че мая като сила на бога се различава от бога не повече, отколкото силата на изгарянето от огъня. Затова тази теория на Веданта не е дуализъм, а монизъм, недуалност (адвайта).
Но даже и в този случай нима бог в действителност не притежава силата на съзиданието? На този въпрос Шанкара отговаря така: докато ти вярваш в явленията от външния свят, ти гледаш на бога чрез света – като на негов творец. Но щом узнаеш, че този свят е само видимост, че в действителност нищо не е сътворено, ти преставаш да мислиш за бога като за творец. За този, който не се лъже от изкуството на вълшебника и не се поддава на неговите трикове, вълшебникът престава да бъде вълшебник и губи магическата си сила. По същия начин за тези малко хора, които не виждат в света нищо освен бога, той престава да бъде притежател на мая, на силата, създаваща привидност.
Като има предвид това, Шанкара посочва необходимостта да се разграничават две гледни точки: обикновена, емпирична (вявахарика) и трансцендентна, висша (парамартхика). Първата е гледната точка на непросветените лица, разглеждащи света като нещо реално. На тази гледна точка се крепи цялата практика на нашия живот и затова тя справедливо трябва да се нарече практическа (вявахарика). От тази гледна точка светът изглежда реален, а бог – всемогъщ и всезнаещ творец, вседържател и разрушител. По този начин бог изглежда като притежаващ много свойства (сагуоа). В този смисъл Шанкара нарича бог Сагуоа-Брахман, или Ишвара. От тази гледна точка Азът изглежда ограничен от тялото, което се държи като смъртно Ego (ахам).
Втората, висша гледна точка (парамартхика) принадлежи на просветения, който е разбрал, че светът е само видимост и че не съществува нищо друго освен бог. От тази гледна точка светът е нереален, бог престава да се разглежда като творец или като притежател на такива свойства като всезнание и всемогъщество. Бог се схваща като единен – без каквито и да е отличителни особености, без каквито и да било свойства. Бог от тази метафизическа гледна точка (парамартхика-дршти) е неопределим и няма отличителни признаци. Той е Ниргуоа-Брахма. Тялото също трябва да се признае за видимост, и нищо не отличава душата от бога.
До тази метафизична гледна точка може да се стигне само при условие че се отстрани незнанието (авидя), поради което само и съществува илюзията за реалното съществуване на космоса. А това може да се осъществи само чрез овладяването на знанията, дадени от Веданта. Необходимо е да установим контрол над сетивата и ума, да се откажем от всички привързаности към обектите, като осъзнаем техния преходен характер, и горещо да възжелаем освобождението. Веданта трябва да се изучава под ръководството на просветен учител, като при това изложените от нея истини се усвояват чрез постоянен размисъл и съзерцание. Когато ученикът стане достоен, учителят ще му каже: „Ти си Брахман“. Тогава ученикът трябва да мисли за това дотогава, докато не започне пряко и постоянно да осъзнава истината: „Аз съм Брахман“. Това и ще бъде съвършената мъдрост или освобождението от зависимостта. И макар че такава мъдра и освободена душа все още продължава да се намира в тялото и в света, те повече не я сковават, доколкото тя не ги смята за реални. Такъв човек живее в света, но не е зависим от него. Няма привързаност, няма илюзии, които да влияят на неговата мъдрост. Душата се избавя от илюзорните идеи, отделящи я от бога; тя се освобождава също от всякакво страдание. И доколкото бог е блаженство, такова става и освободената душа.
Тези учения на Веданта се интерпретират и развиват от Рамануджа по един различен начин. Той смята, че бог е единствената реалност; негови части са различни, лишени от съзнание (ачит) материални обекти, а също и имащите съзнание (чит) души. Бог притежава всички висши добри качества, от рода на всезнанието и всемогъществото. Бог сътворява света на материалните обекти (ачит) от вечно намиращата се в него материя, както паякът плете паяжината си, като я извлича от собственото си тяло. Душите се схващат като атомистични (аоу) субстанции, които съществуват вечно. По своята природа те са надарени със съзнание и самопознание. Всяка душа в съответствие с кармата си е надарена с материално тяло. Зависимостта на душата означава, че тя е заключена в дадено тяло. Освобождението означава пълно разединение на душата от тялото. Причината за зависимостта е карма, идваща от незнанието. Душата се отъждествява с тялото поради непознаването на своята истинна природа и защото се държи така, като че ли е тяло. Тя страстно желае сетивните удоволствия. По този начин тя се привързва към земното, и силата на тази привързаност става причина за нейното прераждане. Незнанието се отстранява чрез изучаването на Веданта. Човек стига до знанието, че неговата душа е различна от тялото, че тя в действителност е част от бога, или Брахман, от когото зависи нейното битие. Безкористното изпълнение на задълженията, предписвани от Ведите, разрушава натрупаните сили на привързаността, т.е. кармите, и помага да се овладее съвършеното знание. Бог трябва да се разглежда като единственият достоен обект на любовта, необходимо е постоянно да се мисли за него и да се покоряваме на неговата воля. На бог е угодна предаността, и преданите той освобождава от зависимостта. След смъртта си освободеният никога няма да се прероди. Освободената душа става подобна на бога, защото както и самият бог тя има чисто съзнание, свободно от несъвършенства. Но тя не става идентична с бога, доколкото крайното не може никога да стане безкрайно.
Според Рамануджа макар и бог да е единствената реалност и да не съществува нищо друго освен бога, все пак в него се намират много реалности. Сътвореният свят и създадените обекти са също толкова реални, колкото и бог. Поради тази причина това учение не може да се нарече последователен монизъм – адвайта, тъй като то е учение за Единния, ограничен от наличието на много части, т.е. ограничен монизъм – вишишта-адвайта. Бог, притежаващ надарените със съзнание души и лишената от съзнание материя, е единствената реалност.
Ведите са четири сборника-Риг-Веда,Яджур-Ве
Няма коментари:
Публикуване на коментар