Показват се публикациите с етикет Духовни учения. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Духовни учения. Показване на всички публикации

четвъртък, 13 май 2010 г.

Рамакришна


Шри Рамакришна Парамахамса (бенгали: রামকৃষ্ণ পরমহংস) (18 февруари 1836 – 16 август 1886) е един от великите индийски мистици и духовни водачи. Той оказва силно влияние върху Бенгалското и индуисткото възраждане през 19 век. Много от неговите ученици го считат за аватар или въплъщение на Бог. Неговият главен ученик, Свами Вивекананда, основава Мисията Рамакришна и разпространява ученията на йога и веданта в Европа и Съединените щати.

Ранен живот

Малката къща в Камаракупур, родно място на Рамакришна

Рамакришна е роден на 18 февруари 1836 г. в с. Камаркупур, Бенгал, Британска Индия в много бедно семейство на набожни родители от браминската каста и му е дадено името Гагадхар. Той е четвъртото и последно дете на Кхудирам Чатопадхяя и Чандрамани Деви. Според преданието името идва от сън, който Кхудирам е имал в Гая, в който му се явил бог Гагадхара, формата на Вишну, почитана в Гая, и му казал, че ще се роди като негов син. Чандрамани Деви имала видение на светлина, влизаща в утробата ѝ преди раждането на Гагадхар.

От ранна възраст той е запознат с Пураните, Рамаяна, Махабхарата и Шримад Бхагаватам, слушайки ги от устата на странстващи монаси и катхаки – разказвачи и певци на Пураните. Той се учи да чете и пише на бенгали. Той разбирасанскрит, макар и да не може да го говори. Росещава странстващи монаси, отседнали в Камаркупур на път за Пури и слуша в захлас религиозните им дебати. Гагадхар обича природата и прекарва доста време из полета и овощните градини извън селото. Той избягва училището, заявявайки, че не се интересува от от обикновено „образование за препитание“.

На възраст шест или седем Гагадхар преживява дълбок духовен екстаз. Докато се разхожда из оризищата той внезапно поглежда нагоре и съзира ято бели жерави да лети на фона на тъмни облаци. Той дотолкова е погълнат от гледката, че губи съзнание за външния свят. По-късно казва, че в това състояние изпитал неописуема радост. Той има подобни преживявания няколко пъти през детството си – докато почита богинята Вишалакши и докато играе Шива в пиеса на празника Шиваратри.

Баща му умира през 1843 г. и задълженията по издръжката на семейството са поети от брат му Рамкумар. На деветгодишна възраст Гагадхар е положен със свещена нишка (церемонията упаянам). Противно на традицията и въпреки съпротивата на семейството си, Гагадхар приема първата си милостиня – знак за официално признаване на момчето като брамин – от жена от долна каста от общността на ковачите. Когато Гагадхар е в юношеството си, финансовото положение на семейството се влошава. Рамкумар започва училище по санскрит в Калкута през 1852 г. и служи като свещеник в някои семейства. Гагадхар се мести в Калкута през 1852 г. и започва да помага на брат си в свещеническата му дейност.


Свещеник в храма на Кали в Дакшинешвар

Храмът на Кали в Дакшинешвар

През 1855 г. Рамкумар е назначен като свещеник в храма на Кали в Дакшинешвар, построен от Рани Рашмони – богата жена от Калкута, която принадлежи към недосегаемата общност кайварта. Рамакришна и племенникът му Хридай стават помощници на Рамкумар, като на Рамакришна е дадена задачата да украсява статуята. Когато Рамкумар умира през 1856 г. Рамакришна заема мястото му като свещеник в храма. Предоставена му е стая в северозападния ъгъл на двора на храма, в която живее до края на живота си. Името Рамакришна му е дадено от Матхур Бабу, зет на Рани Расмани.

След смъртта на брат си Рамакришна става по-съзерцателен. Той започва да гледа на образа на богинята Кали като на негова майка и на Майка на вселената. Обзет е от желание да има видение на Кали – пряко осъзнаване на нейната реалност. Понякога той горчиво заплаква и вика по време на службите, защото не може да види Кали така както желае. Нощем отива в съседна джунгла и прекарва нощта медитирайки върху Бог, не съзнавайки дори това, че дрехите му са паднали от тялото му. Някои вземат Рамакришна за луд, а други го смятат за велик бхакта – преданоотдаден на Бог.

Един ден той не може повече да издържи радялата си от Кали и решава да си отнеме живота. Той сграбчва меч, висящ на стената на храма и току да се удари, когато вижда светлина да излиза на вълни от статуята. Рамакришна описва първото си видение на Кали по следния начин:

Аз имах чудно видение на Майката и паднах в безсъзнание... Беше сякаш къщите, вратите, храмовете и всичко друго напълно изчезна; сякаш нямаше нищо никъде! И това, което видях беше безкрайно безбрежно море от светлина, море, което беше съзнание. Колкото и далече, и в каквато и посока да погледнех виждах светещи вълни, една след друга, да идват към мен. Те бушуваха и вилнееха срещу ми с голяма скорост. Много скоро бяха върху ми, накараха ме да потъна в непознати дълбочини. Аз се задъхвах и се борех и загубих съзнание. Какво се случваше навън не зная, но вътре в мен имаше постоянен поток на неподправено блаженство, напълно ново, и почувствах присъствието на Божествената Майка.

След видението Рамакришна все повече се предава на Кали. Подобно на дете, той се подчинява на волята ѝ във всичко, независимо колко тривиално или философско е то. Хората мислят, че си е изгубил разсъдъка, но него не го е грижа. Рани Расмани и Матхур Бабу оставят Рамакришна да прави каквото пожелае, но мислят че страда от ефектите на прекомерно дълго сексуално въздържание и Матхур урежда проститутки да посещават Рамакришна, но той ги приема като форми на Божествената Майка.

Женитба

Сарада Деви

До Камаркупур достигат слухове, че Рамакришна е полудял. Майката и по-възрастният брат на Рамакришна Рамешвар решават да го оженят, мислейки, че това ще го принуди да поеме отговорност и да обръща внимание на нормалния живот вместо да е обсебен от духовни практики и видения. Рамакришна не само не протестира, но и посочва Джайрамбати, село на пет километра северозападно от Камарпукур, където е невестата му, в къщата на Рамчандра Мукхерджи. Петгодишната Сарада е открита и бракът е сключен през 1859 г. Рамакришна напуска Сарада през декември 1860 г. и не се връща до май 1867 г. Когато Сарада Деви навършва осемнадесет години тя се присъединява към съпруга си, който я боготвори като форма на Божествената Майка. Бракът им никога не води до секс.

Религиозни практики и учители

След женитбата си Рамакришна се връща в Калкута и отново поема службата в храма, но вместо да се успокои, неговата духовна страст и отдаденост се увеличава. За да се отърве от мисълта, че принадлежи към по-висша браминска каста, той приема храна, сготвена от членове на нисши касти и служи на парии – прислужници и чистачи, принадлежащи към най-нисшата каста, описвайки това по следния начин:

Понякога отивах в клозета на слугите и метачите и собственоръчно го почиствах, и се молех, „Майко! Унищожи у мен идеята, че съм велик или че съм брамин и че те са долни и парии, щото кои са те освен Тебе в толкова много форми?“

Той взема златни и сребърни монети и ги смесва с боклук, повтаряйки „парите са боклук, парите са боклук“. По-късно казва, „Аз изгубих всякакво възприятие за разликата между двете в ума си и ги хвърлях и двете в Ганг. Нищо чудно, че хората ме вземаха за луд.“

Той става неспособен да изпълнява задълженията си, страда от безсъние и горящи усещания из цялото си тяло. Един от лекарите, които са допитани казва „Струва ми се, че състоянието на пациента се дължи на някакво духовно вълнение – лекарствата няма да го излекуват.“

Бхайрави Брахмани и тантра

През 1861 г. в Дакшинешвар се появява Бхайрави Брахмани (Йогешвари), аскетка, облечена в оранжеви одежди към 35-40 годишна. Тя познава свещените писания и е адепт втантрическите и вайшнавските методи на богослужение.

Рамакришна описва пред Бхайрави Брахмани духовните си изживявания и физическите си усещания. Тя го уверява, че не е луд, а изпитва явленията, които съпътстватмахабхава – върховното отношение на любяща отдаденост на Божественото и цитирайки от писанията посочва, че Радха и Чайтаня са имали същите преживявания. Тя също препоръчва цяр за физическите му тревоги.

Бхайрави Брахмани го посвещава в тантрически практики. Тантра включва и вамачара (пътеката на лявата ръка), сбор от практики, които използват като средство за освобождение ядене на изсушено зърно, риба и месо, наред с пиене на вино и сексуални сношения. Според Рамакришна и неговите биографи той не е участвал в последните две дейности, а му е било достатъчно намек за тях, за да получи желания резултат. Рамакришна признава пътеката на лявата ръка като средство за постигане на освобождение, но не я препоръчва на никого. Когато по-късно главният му ученик Свами Вивекананда го пита за тази пътека, той казва „Не е добра пътека. Тя е много трудна и често води до падението на стремящия се.“ Под ръководството на Бхайрави Брахмани Рамакришна овладява и кундалини йога. Рамакришна се отнася към Брахмани като към негова майка, но тя е първата, която го обявява за аватар или въплъщение на Бог. Рамакришна приключва тантрическата си садхана (духовна практика или дисциплина) през 1863 г.

Вайшнава бхакти

Рамакришна Парамахамса в самадхи, поддържан от племенника си Хридай, 21 септември 1879 г.

Според вайшнавизма има пет различни отношения или бхава, които поклонникът може да възприеме, за да изрази любовта си към Бог. Те са шанта, ведрото отношение; дася, отношението на прислужник; сакхя, отношението на приятел; ватсаля, отношението на майката към детето си и мадхура, отношението на жена към любимия си. След видението си на Кали Рамакришна казва, че е възприел ведрото отношение.Той също възприема дася, „ватсаля и мадхура бхава.

Рамакришна възприема отношението на гопите и Радха към любимия им Кришна. [16] Той се облича като жена в продължение на няколко дни и си се представя като една от гопите от Вриндаван. Той постига савикалпа самадхи – видение на и единение с Кришна. Рамакришна казва:

Прекарах много дни като прислужница на Бог. Обличах се в женски дрехи, поставях си украшения и покривах горните части на тялото си с шал, точно като жена... Как иначе щях да държа при себе си съпругата си за осем месеца? И двамата се държахме като прислужници на Божествената майка. Не мога да говоря за себе си като за мъж.

По някое време Рамакришна посещава Надя, домът на Чайтаня и Нитянанда, основателите на гаудия вайшнавизма. Той има ярко видение на две млади момчета, които се сливат в тялото му. [18]

Тотапури и веданта

Колибата от кал, където Рамакришна практикува своята адвайта садхана е заменена от тази тухлена постройка.
Шри Рамакришна (1881, Калкута)

През 1864 г. Рамакришна среща странстващия аскет и монах Тотапури. Рамакришна описва като „учител с мъжка сила, сурово изражение, кокалеста физика и мъжествен глас.“ Той се обръща към Тотапури като Нангта или Лангта („Голият“), защото като странстващ монах от сектата Нага, той не носи дрехи. Тотапури гледа на света като на илюзия, а на поклонението на богове и богини като на резултат на фантазии на заблудения ум. Вместо това той вярва в безформения Брахман. [20] Тотапури посвещава Рамакришна в саняса (отречение от света) и му преподава адвайта – че „единствено Брахман е реален, светът е илюзия; аз нямам отделно съществувание; аз съм този Брахман и нищо друго.“ Под ръководството на Тотапури Рамакришна преживяванирвикалпа самадхи, считано за най-висшето състояние на духовна реализация:

Аз казах на Тотапури в отчаяние: „Няма смисъл. Никога не ще мога да издигна духа си до безусловното състояние и да се намеря лице в лице срещу Атман.“ Той отговори сурово: „Какво значи не можеш. Трябва!“ Оглеждайки се, той намира стрък трева. Той го взе и бодна точката между очите ми, казвайки: „Концентрирай ума си в тази точка.“ [...] Последната бариера изчезна и духът ми незабавно се втурна отвъд нивото на условното. Аз се изгубих в самадхи.

Тотапури остава с Рамакришна в продължение на 11 месеца. След неговото заминаване Рамакришна по думите му остава в състоянието нирвикалпа самадхи в продължение на шест месеца.

В продължение на шест месеца аз останах в онова състояние, от което обикновените хора не могат никога да се завърнат; обикновено тялото пада след три седмици, като просто листо. Аз не бях съзнателен за ден и нощ. Мухи влизаха в устата и ноздрите ми, както правят с тяло на мъртвец, но аз не ги чувствах. Косата ми се сплъсти от прах.

Рамакришна казва, че излиза от състоянието по нареждане на Майка Кали, „Остани в Бхавамукта, за просветлението на хората, остани в Бхавамукта.“ отнасяйки се до междинно състояние между обикновеното съзнание и самадхи.

Ислям и християнство

Рамакришна практикува през 1866 г. ислям, а през 1873 г. християнство. Той казва:

Практикувал съм всички религии – индуизъм, ислям, християнство – и също съм следвал пътеките на различните индуистки секти. Открил съм, че е същият Бог, към който всички отправят стъпките си, макар и по различни пътеки. Трябва да опитате всички вери и да прекосите всичките различни пътища веднъж. Накъдето и да погледна виждам хора, каращи се в името на религията – индуисти, мохамедани, брахмоисти, вайшнави и останалите. Но те никога не помислят, че Той, който се нарича Кришна се нарича и Шива и носи името на Първоначалната Енергия, Исус и Аллах също така – същият Рама с хиляди имена.

Ученици

Тригунатитананда, Шивананда, Вивекананда, Туриянанда, Брахмананда (от ляво надясно), Садананда (долу)

Повечето от видните ученици на Рамакришна идват при него в периода 1879-1885 г. Мнозина са високо образовани, атеисти, а някои са просто любопитни. С прочуването на името му при него винаги се мени тълпата от всички касти и класи – „Махараджи и просяци, журналисти и пандити, художници и поклонници, брахмоисти, християни, мохамедани, вярващи, дейци и бизнесмени, старци, жени и деца.“[26][27] Рамакришна непрестанно разговаря с тях, най-вече по религиозни въпроси и води бхаджани исанкиртани (групово пеене).

Рамакришна дава на учениците си, желаещи да станат монаси шафранени роби и ги посвещава чрез мантра дикша. Монасите, които по-късно основават Ордена Рамакришна са Свами Вивекананда, Свами Брахмананда, Свами Абхедананда, Свами Шивананда, Свами Рамакришнананда, Свами Сарадананда. Рамакришна има и малка група от посветени жени-последователи, сред които Гаури Ма и Йогин Ма. Няколко от тях са посветени в саняса посредством мантра дикша. На тях той препоръчва служене на други жени, а не тапася (аскетизъм).

Последни дни

През 1885 г. Рамакришна развива рак на гърлото. През декември е преместен в голяма къща в Косипор. Той е посъветван от лекарите да пази строга тишина, но вместо това той непрестанно разговаря с посетители. Според преданието, когато Нарендра (Вивекананда) се усъмнил дали учителят му а аватар Рамакришна му казал, „Той, който беше Рама, Той, който беше Кришна, Той самият сега е Рамакришна в това тяло.“

Рамакришна умира на на сутринта на 16 август 1886 г. Според учениците му е постигнал махасамадхи

Учение и философия

Шри Рамакришна учи, че осъзнаването или реализацията на Бог е най-висшата цел на всички живи същества. Според него основните причини за привързването към самсара са кама-канчана – похотта и алчността. Рамакришна обяснява, че Мая има две страни – авидямая и видямая. Авидямая представлява тъмните страни на творението (алчността, похот, жестокост), които държат хората на нисшите нива на съзнание. Видямая от друга страна представлява по-висшите сили на творението – нежност, чистота, любов, преданост – които отвеждат човешките същества на по-висши нива на съзнание.

Подобно на Шанкарачаря Рамакришна Парамахамса възражда индуизма, който е претоварен с ритуализъм и суеверия. Той също развива идеята за слизането на съзнанието от самадхи във феноменалния свят, което нарича виджнана. Той утвърждава върховната истинност на адвайта веданта, но също така казва, „Аз приемам и Нитя и Лила, и Абсолюта и Относителното.“


Източник : Wikipedia

петък, 25 декември 2009 г.

Дервиши в София


Мистичният ритуален танц е на възраст няколко века и символизира кръговрата на живота

Деси Тодорова, снимки: Емил Иванов

Представете си елегантен нощен бар в луксозен столичен квартал. Заведението е от спадащите към вида вариете - сиреч, предлагащо и атрактивна програма наред с пиенето. Приглушената светлина и меките столове предразполагат към блажено отпускане и максимално потапяне в забавленията. За мъжете има и друга атракция - девойки с изваяни тела и оскъдно облекло тип "плейбойско зайче" сервират напитки. Момичетата си имат и кодови имена - Памела Андерсън, София Лорен и т. н. С повечко грим са докарани така, че да заприличат на истинските звезди.
Та в тази атмосфера, където по правило влизат елегантни любители на нощния живот, изведнъж нахълтва шумна тумба журналисти, фоторепортери и телевизионни оператори.

Спокойната идилия е нарушена

от разгъване на стативи и най-различни осветителни прибори, цензурни и нецензурни подвиквания, коментари по горещите теми на деня и прочее делови разговори. Мъже и жени сноват нервно между масите и търсят най-добрата гледна точка към сцената.
След първоначалната суматоха всеки си намира удобно място и зачаква търпеливо да започне чудото. А то е прочутият танц на дервишите, който малцина в света са имали възможност да видят на живо. И точно в този миг кръшните девойки се раздвижват между масите. Мъжката част се оживява видимо и пробва да установи социален контакт с дългокраките създания.
Между масите се разхождат и млади непознати момчета в джинси, които обаче след един-два любопитни погледа към девойките се насочват към сцената и започват да я разглеждат старателно. Даже се завъртат за проба. Това са всъщност дългоочакваните дервиши.

Те са на около 20-ина години

и не изглеждат по-различно от връстниците си в България или друга част на света. Прави впечатление, че не са от най-приказливите.
Що е това дервиш? В старите български енциклопедии няма да намерите нужното обяснение. Световните агенции пък ги споменават рядко. Например за да припомнят датата 11 януари 1904 г., когато британските войски избиват 1000 дервиши в Сомалия. Кратък откъс от дервишки танц има в шапката, с която се анонсира културният блок на CNN. Мистичните въртящи се хора обаче станаха истински хит преди няколко години, когато Мадона интерпретира танца им в един от своите клипове.
Малцина обаче са имали късмет да ги видят на живо. Един от редките случаи това да стане е да се посети турският град Коня. Само веднъж в годината - през декември, туристите могат да присъстват на тържествата в чест на Мевлана. Мевлана е името, под което е известен турският поет и философ Джалаледин Руми. Той е живял в Коня в първата половина на XIII в., информират турски справочници. В града той основава своето мистично религиозно движение, наречено "Танцуващите дервиши". Днес тайнствените хора се смятат за едни от най-добрите представители на традиционното турско фолклорно изкуство. Те са и най-съзнателните и ревностни пропагандатори на народната култура. В Коня се намира и манастирът-мавзолей Мевлана, където се пазят саркофагът с тленните останки на Джалаледин Руми и негови ръкописи.
Днешните дервиши обаче не са отдадени на религиозното течение мистични личности, а професионални танцьори. Което съвсем не означава, че спадат към познатите на всички ни изпълнители.

Те са танцьори, но от по-друг калибър

Съвременните дервиши изучават мистичния ритуал в манастири. Понякога с години.
"Дервишите са течение в исляма, в основата на което е хуманизмът. Те са група хора, които се отдават на изучаване на религията. Отделят се от светския живот, отказват се от плътските удоволствия и се съсредоточават в изучаването на религията и смисъла на човешкия живот. Целият ритуал на танца е изпълнен с мир и послания към света. По време на танца дервишите медитират и изпадат в транс. Понякога въртенето им продължава над 20 мин.", обяснява преводачът на групата.
В този момент в залата влизат самите дервиши, вече облечени в своите дълги бели дрехи. Съсредоточени са. Отново пробват няколко завъртания на сцената. Има няколко задължителни условия, на които те държат. Подът, на който се изпълнява танцът, трябва да е идеално равен, в залата трябва да цари пълна тишина, а публиката да не трябва да пие алкохол.
Пробвам късмета си и той проработва - единият дервиш се съгласява да говори пред "Сега". Той се казва Осман Коруш и е на 23 години. Идва от Анкара. Изучавал е ритуалния танц около 6-7 години. "Този танц е част от нашата култура и от една много дълбока хуманистична философия, която искаме да покажем на света. Това ме привлече", обяснява той. След което допълва: "Ние сме по-скоро танцова група, отколкото религиозна. Просто пресъздаваме танца."
Затова и ограниченията не са толкова строги, колкото при дервишите в миналото. "Не спазваме всички плътски забрани", не крие Осман Коруш. Той е идвал вече в България. Бил е преди години в Пловдив, а само преди 9 месеца е посетил Шумен. Но няма роднини тук. Признава, че

много харесва нашия автентичен фолклор

От него научавам, че единствените дервиши, при които има наследственост, са от гр. Коня. Спомням си за един документален филм, в който дервиши съвсем спокойно ядяха стъклени чаши и си пробиваха бузите с метални шишове по време на транс. Коруш обаче развенчава очакванията ми, че и тук ще има подобно нещо.
"Това са крайни последователи. Дори не може да се каже, че са дервиши. Те са фундаменталисти, секта. А ние проповядваме обич между хората, толерантност. Чрез танца опитваме да дадем отговор на въпросите кои сме ние, хората, откъде идваме и къде отиваме. За да изпълним въртенето, е нужна силна концентрация. Опитваме да изживеем усещането, за да бъде така, както е било навремето. Това е и един вид медитация, по време на която ставаме част от всичко въртящо се, от Вселената", обяснява Коруш.
Казват, че и публиката изпада в нещо като транс, докато ги гледа. Други пък твърдят, че са се излекували, съзерцавайки въртенето. Коруш обаче е категоричен, че

изпълнението им няма лечебен ефект

Но не крие, че публиката остава като зашеметена от танца. "В чужбина се отнасят към нас с огромно страхопочитание. А ние сме съвсем обикновени хора. Всичко идва от самия танц и идеята, която е в основата му", обяснява той.
Ще видим тая работа, проявявам мислено скептицизъм като същински Тома Неверни. Най-после започват. Първият танц, който гледаме, е на възраст 7 века и е без музикален съпровод, само под звуците на подрънкващи щитове и тънки извити саби. Изпълнителите - едри мъже в автентични ръчно бродирани дрехи, се бият не на шега. При това на сантиметри от камерите и фотоапаратите, а от оръжията им хвърчат искри.
След тях идва ред на дервишите. Девойките в оскъдни дрешки са за секунди забравени. Музиката ни

потапя в мистична атмосфера

Публиката затаява дъх, вперила очи в сцената. В този момент дервишите излизат - бавно и плавно, сякаш не стъпват по земята, а се носят над нея. Четирима са в бели дрехи, а един - в тъмни. Той ръководи церемонията. Тези с белите дрехи един по един се покланят на публиката, после на дервиша в черно, а накрая и помежду си. Това е първата част на танца. Тя е и доста продължителна. В един миг зазвучава песен. Мелодията е ведра, оптимистична. Човек има усещането, че се възражда. Колкото и невероятно да звучи, мелодията изчиства съзнанието от всички неприятни мисли и зарежда с енергия.
Дервишите се завъртат. Лицата им са спокойни, а по погледите им личи, че в този момент са някъде далеч оттук. Въртят се отдясно наляво, като лявата им ръка сочи нагоре, а дясната надолу. "С лявата вземаме Божието послание, а с дясната го разпространяваме сред народа", ми е обяснил преди това Коруш. Черните дрехи са символ на мъртвия човек, а шапките са надгробните камъни. Със завъртането започва прераждането.
Когато песента спира, ръководителят на групата се провиква кратко и всички се заковават по местата си. Само въртенето им е продължило 10 мин. После тръгват в права линия, покланят се отново и бавно излизат. Едва след това публиката има право да ръкопляска. Тя обаче стои като зашеметена. Никой не може да повярва на очите си. Това наистина не е просто танц. Това е магия.



Последни приготовления преди началото. Високите шапки, с които танцуват дервишите, символизират надгробни камъни.По време на въртенето дервишите изпадат в транс.